izpitvane deca

Представете си идеална ситуация: имате дете, което съвсем лесно водите по стъпките на ранното развитие. Показвате му карти с думи или числа и то ги гледа внимателно, забавлява се. Минават седмици, месеци. Вие не се отказвате, намирате време всеки ден дори по няколко пъти. Продължавате със заниманията, защото знаете какъв подарък правите на детето си. Вие развивате ума му, създавате предпоставки лесно да усвоява нови знания! Но една мисъл не спира да ви гложди – детето изобщо научава ли нещо?

Решавате да проверите. Молите го да намери някое число. Или дума. Или каквото и да е. За щастие сте уцелили момента и детето отговаря, при това правилно. Следват дни на възторг, смисленост и даже на малко фукане пред приятели – научих детето на това и това! Другите ви казват с половин уста „браво“, мислейки ви за цербер, който измъчва детето си. Все-пак, те не присъстват на заниманията ви.

Продължавате с картите, думите, цифрите. Жадни за потвърждение на смисъла на усилията си, един ден препитвате детето отново. Но то отговаря грешно. При това няколко пъти!

Ха-ха! Сигурна съм, че почти всеки родител, който се е опитвал да научи на нещо малкото си дете, се е сблъсквал с подобна ситуация. Знам какво е усещането. Макар да съм наясно с предупреждението да не изпитвам детето си, защото то най-вероятно няма да иска да отговаря, аз също съм опитвала да разбера какво знае дъщеря ми. И още опитвам понякога, но внимавам.

Виждам как дъщеря ми първо посяга към правилната дума, а после хваща друга и ми се усмихва победоносно. Как се прави, че не разпознава някое число. Как започва да пее на „бебешки“ и да бърка думите, щом реша да я снимам. Има дни, в които с удоволствие ми демонстрира какво знае, но те са малко. Опитвам да не се ядосвам (все-пак и аз съм човек), спирам с опитите, щом видя, че тя не иска да отговаря. Спомням си как баща ми ме караше да познавам групите по звука от касетофона, когато аз бях дете. Този спомен ме кара да не настоявам.

Не ме разбирайте погрешно, баща ми е страхотен. Търпелив, талантлив, с подход към децата. Той просто много искаше да ме направи фен на рока. И успя. Но тогава, през 80-те, аз бях доста инатливо дете, а записите на мъничкия ни касетофон ми звучаха глухо и еднакво. Не ми харесваха, а той все ме питаше „Кой пее? Познай?“. Е, не само че не се научих да ги разпознавам тогава, но ми беше наприятно онзи касетофон да свири, защото свързвах музиката му с изпитване.

Опитвам се да следвам принципа, че не е важно какво точно знае детето ми. Важно е то да тренира ума си, да е любопитно. Затова не се питам какво е научила дъщеря ми, а какво още не съм й показала. Само това е важно.

Опитвам да не обръщам внимание, когато приятели я препитват набързо (дали смятат, че това е удачна тема за разговор с дете, чиито родители вярват в ранното развитие, или правят сравнение с други деца – няма чак такова значение). Опитвам се да възпирам съпруга ми да я кара да пее пред познати и да не се дразня после, ако тя сбърка текста (къде от притеснение, къде от нежелание да му угоди, или защото наистина не го помни). Всички родители сме наясно, че децата рядко демонстрират способностите си пред непознати.

Ето една смешна случка: На някаква детска площадка сме с дъщеря ми, майка ми и баща ми също са там. Идва още едно момиченце с майка си, на видима възраст около три години – връстница на Елора. То се люлее самичко на люлките. Елора обаче заявява, че не умее да се люлее сама и трябва двете с баба й да я люшкаме. Люлея я, не казвам нищо. Майката на другото дете е горда с уменията му, вижда се. И защо да не се гордее жената? Обаче баща ми е обезпокоен – той е учител по душа. Започва да показва на Елора как да се люлее сама. Тя се дразни, инати се. Той също се инати: виж сега как се прави. Накрая не издържам и благородната ми постъпка да оставя другата майка да изпитва превъзходство, отива на вятъра. „Тя може да се люлее сама от една година, просто иска внимание!“ процеждам през зъби, но излиза като оправдание.

Опитвам да не губя контрол и да не се ядосвам, когато детето ми не знае или не иска да демонстрира, че знае нещо. Така само ще я накарам да се чувства зле или да се заинати още повече. Показвам, обяснявам онова, за което съм питала (ако дъщеря ми в този момент пожелае да гледа и слуша) и толкова.

Моят съвет е просто да избягвате изпитването – не си струва нервите, нали:)

Мамина Бубина Писина

ЗАЩО СМУЧЕНЕТО НА ПАЛЕЦА ВСЪЩНОСТ Е ПОЛЕЗНО