бавачка или детска градина

„Държавата ще осигурява бавачки на децата, които не са приети в детска градина, за да могат майките да се върнат по-бързо на работа.“

За някои сигурно е добра новина. Преди време, когато нямах дете, щях да смятам решението за истински социално.

Преди да родя дъщеря си смятах, че трябва да съм отговорна към семейството и кариерата си и да се върна на работа след първата година. Така и направих – научих детето си да спи в конкретни часове, а то дори беше склонно да заспива само – после намерих бавачка. Имах огромен късмет: моята работа ми позволява плаващо работно време, имам две баби и двама дядовци на разположение, можех да не бързам с детската градина.

Бавачката беше чудесна, истинско откритие, но остана за кратко с нас. Тя беше мъдра дама, която отдавна беше разбрала, че семейството й е основен приоритет. Аз тепърва започвах да разбирам това, започвах да разбирам и майките, които ползваха целия отпуск по майчинство, че и отгоре.

Бавачката изчезна да решава свои проблеми и въпросът с детската градина отново изскочи на дневен ред. Освен плаващото си работно време имах на разположение един брой дядо, който не биваше да се вълнува, а дъщеря ми не е от кротките. Останалите трима баби и дядо работеха.

Всичко заедно направихме компромис: един да тръгва възможно най-късно на работа, един да стисне зъби и да преодолее страха си, друг да тича като луд след работа. Да, не е лесно. Да, бабите и дядовците понякога не слушат и дори правят напук:) Обаче в детската градина възпитателките едва ли биха ме слушали повече от тях относно изискванията ми към отглеждането на дъщеря ми. Едва ли в детската градина тя ще получи любов, търпение, отстъпчивост.

Казваме, че нямаме избор – трябва да се работи. Пращаме детето си далеч за десетина и повече часа на ден. Трябва ни извинителна бележка, когато то отсъства държавната градина, сякаш не ние сме родителите. Взимаме някаква заплата. Прекарваме с детето си нищожно време и постепенно губим връзката с него. Не ние го учим как да се държи, когато някой го обижда, защото не сме там. Няма ни, за да му дадем пример как да прощава. Как да благодари. Как да приема загубите и да изразява гнева си…

Това е наша работа – на родителите – да научим децата си как да преминат през живота си. Да не са глутница, а индивиди. Да знаят, че семейството е ценно. Да се грижат за близките си, не да се отказват от тях. Да бъдат мили, а не заядливи, саркастични и безчувствени. Децата ни ще се държат така, както обкръжението им се е държало с тях.

Аз съм еманципирана жена, нищо че не съм произнасяла думите „Не мога повече да си стоя вкъщи“. Ходя на работа, пиша и майсторя доста у дома. Расла съм по ясли, градини, кръжоци, детски лагери. Смятах ходенето на детска градина за съвсем нормална и дори хубава практика, та нали там детето се социализира. По стечение на обстоятелствата, опита и мислите ми днес не бих препоръчала на никой родител да прати детето си в детско заведение, ако може да си го гледа вкъщи. Просто за детето ви ще е по-добре.

Знам, че не всеки има възможност. Родителите ви може би са далеч. Постоянно сте на работа. Изморени сте. Аз ще поставя въпроса така, вие сами направете сметката:

Колко щастливи ще бъдат родителите ви, ако живеете в един и същи град или село?

Колко голяма е заплатата ви и ще оцелеете ли без нея?

Има ли други начини да печелите, макар и не толкова, колкото сега?

Колко време на ден прекарвате със семейството си?

Щастливи ли сте?

И като заключение относно бавачките, които ще бъдат осигурени: ще пратим майката далеч от децата, а ще платим на друг да ги гледа.

Мамина Бубина Писина

ВЪЛШЕБНИЯТ ВАЛДОРФСКИ МЕТОД